Май се сдухах. Ако все още не съм, то натам съм тръгнала.
Осъзнавам го, което от една страна е добро начало, но от друга - усещането за потъване не е особено приятно.
Опитвам се да бъда силна. Може да успея, а може и да не успея. А ми остана толкова малко....
Не искам повече да стоя тук. Искам да се прибера в къщи. Вече броя часовете до полета ми и направо нямам търпение.
Първата седмица бях ентусиазирана - всичко беше толкова ново за мен. Сега обаче влязох в някакъв рутинен ритъм, който ме побърква.
Липсват ми толкова много неща.
Липсва ми това да говоря на български и някой да ми отговаря - също на български. По принцип се справям добре с монолозите, но идва един момент, в който ти омръзват.
Липсват ми любимите хора.
Липсват ми приятелите.
Липсва ми спонтанността, с която мога да вдигна телефона и да кажа "Хайде да се видим някъде довечера".
Липсва ми това да съм си у дома. Омръзна ми от този хотел.
Липсва ми дори ежедневната борба със софийските задръствания за да се добера до работа.
Липсва ми даже и теча на покрива ми - поне ми създаде някакви емоции (спорно е да се каже дали са положителни или отрицателни). Което ме подсеща, че след всички тези дъждове за които четох може да се окажа неприятно изненадана. Няма значение - нали ще съм си у дома!
Липсва ми начина по който се чувствам, когато съм си вкъщи.
Липсва ми...
Липсва ми...

Леле, съвсем се разкиснах...

home, sweet home :)